Можеш ли?

... някога тогава те обичах без да ми се налага, без да се изисква от мен, без нужда да се доказвам, да показвам, че те обичам и все пак да бъда преди всичко себе си,

... някога те обичах, защото така го чувствах и чувствах, защото беше свързано с теб... чисто и просто обичах само теб.


... някога си позволих да загърбя миналото и да продължа напред към нещо по-добро, мъкнейки със себе си всичките ни общи планове.


... сега това някога... с времето остана моето „някога преди, но не сега”

И пак се появи. Писна ми да влизаш неканен в живота ми, дори и никога да не успя напълно да излезеш от него. Нали бяхме изживели всичко? Защо отново се гоним и какво ще стане ако се хванем? А тя и той? И аз, и ти?


...До сега мислех, че дишам с всеки нов ден. Усещах всичко наново... и дишах... и дишам... живея. Или поне си мислех.

...До сега можех да виждам, с отворени очи, с широко затворени, със заслепени, със спящи, с кървящи, с плачещи, с усмихнати... виждах чувствата.

... До сега нямаше невъзможни неща, поставях граници и надминавах очаквания, и бях себе си, отричайки миналото. Теб.

... До сега всичко бе любов, всичко бе дъга, нямаше минала тъга, отречена мъка, несподелена самота.


... до днес аз бях емоцията и определях

... до днес обичах, но се изискваше от мен да доказвам обич и любов

... и до днес всичко бе в главата ми... аз и ти... следвайки се във всички радости и мъки

... до днес не се налагаше да налагам миналото в настоящите си дни

... до днес течението определяше липсата на време за връщане в миналото

... до днес той искаше от мен, заставяше ме, дори желаеше да бъде обичан

... днес някой просто се е вмъкна в мислите ми и не искам да излиза от там. И той не иска.

... днес съзнанието ми разбра две неща -„Ти” и „Аз” – едно

... И след днес те обичам, защото няма логична причина за това. Просто те обичам.

... И от днес няма да опитвам да се старая, стараейки се да се опитвам, опит след опит. Знаеш...

...От днес просто пак ще те обичам, да, обичам те... да, с всичката обич... само теб!

... днес твоите грешки са моята любов

... днес моите мъки са твоята любов

Но ще можеш ли? Този филм все някога ще свърши. Аз и ти не знаем какъв е краят сега, но какво от това? Пука ли ти, ако ти остава само секунда в прегръдките ми? Ще ти пука ли, ако знаеш, с точност до секунда кога ще ме изгубиш? Ще ти направи ли впечатление, ако някога някой ти каже, че няма повече никога да си до мен? Ще те побият ли тръпки при мисълта „без мен" - така, както мен полазват хиляди мравки по кожата, когато видя дори в съня си живота без теб? Ами аз? Ще се гушкам ли все така в теб, представяща си уют и покой, който само ние можем да си сътворим? Ще дойдеш ли толкова близо до сърцето ми, че да чуеш стенанията му, от малкото оставащо време с теб? Ще можеш ли? Защото аз не мога... И не ми говори за след шест месеца, защото има хора, които ни чакат и очакват същото от нас. Невъзможно е да забравя красотата на очите ти. Неизбежно е да забравя топлината на кожата ти. Всичко, което искам да направя, за да изчезнеш от мислите ми, е действие срещу порива на сърцето ми. Мислите не искат да оставят на заден план съществуването ти в живота ми. Дори, когато ме нараняваш, аз изпитвам садистично удоволствие. Изтезанието, на което ме подлагаш търсейки ме и обещавайки ми да сме винаги заедно е толкова сладко, колкото и горчиво. Сълзите са безумно сладки, а усмивките така коварно студени. Безумието на запознанството ми с теб - така невинно и прекрасно, толкова нежно и опасно.Кой да предположи, че преди 8 години сме избрали песента, която днес описва точно ежедневието ни. Знаеш, че не мога да те забравя, колкото и да искам... и не мога... и не искам да си го позволя... Знам, че и ти си така. Сега ми обещаваш, че „някой ден", „може би"... и какво от това, ти ще ме забравиш, дори и да остана мил спомен в твоята душа. Ще се сещаш за мен от време на време, колкото да нараниш себе си. Ще си спомняш за думите, които те накараха да ме обикнеш, за думите, които те нараниха, за всичко, което съзнателно направих и не направих. Ще се молиш за мен и душата ми, докато аз горя в собствения си пъкъл и дяволът прави анализ на моята анатомия. Ще се молиш сърцето ми да е само твое и ще живееш в надежда... Съжалявам само, че когато вятърът срещу нас се усили, аз просто продължих сама напред. НИКОГА НЯМА ДА РАЗБЕРЕШ ТОВА, КОЕТО ПИШЕ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ... Можеш ли?

Спомени, радости и гадости

Хей, ти!

Да, точно ти! Ти знаеш кой си. Седя си на безинтересния вече компютър и слушам Simple Plan – I Can Wait Forever. И знаеш ли защо? Не, нека аз ти кажа защо. Песента ми напомня за теб... напомня ми за теб с много болка, сълзи и страдания, но и с усмивка. Поправка – за болката, сълзите и страданията, които ти ми причини.И за усмивката, с която ти ме дари. Не, не те обвинявам в нищо, просто казвам голата и болезнена истина, колкото и да ми е непосилно, и колкото и да не искаш да я чуеш. С всяка поредна изписана дума остра болка ме прорязва сякаш с нож... Не, сякаш с хиляди ножове... И пак са малко думите да ти опиша каква всъщност е болката, която ми причини...Макар, че аз си я причиних...



Помниш ли...? Ако не, нека ти припомня...

Помниш ли онези прекрасни времена, които аз все още помня – вечер заспивам и сутрин се събуждам с мисълта за тях, с мисълта за Теб. Помниш ли как се запознахме? Защото аз помня. А помниш ли датата? И нея също помня. Помниш ли най-красивото – как се случи всичко между нас ? Помниш ли приказката, която ми разказа... целувката за лека нощ, с която ме дари... Помниш ли? Защото аз да. Помня всичко това много ясно. И всеки ден си го припомням отново и отново, макар сега при всеки спомен сърцето ми да кърви...

Помниш ли ... ?

Помниш ли прекрасните мигове, които сме изживели ? Аз ги помня. Помниш ли вечерите, когато сме оставали само двамата – ти и аз, гушнати в топлото легло? Аз помня. Помниш ли закуската, която веднъж ти направих, макар и да съм скарана с готвенето? Помниш ли, че ти хареса? Е, аз помня. Помниш ли местата, на които сме ходили заедно – и сами, и с приятели? Помниш ли разходките? Аз ги помня, много добре.

Помниш ли ... ?

Помниш ли как всяка сутрин се събуждах до теб с усмивка? Аз помня. Помниш ли как се цупех постоянно, ако не си до мен? Аз помня... защото те обичах безумно и сякаш въздух не ми достигаше, когато бе далеч. Помниш ли вниманието и грижите, с които ме обсипваше? Аз помня. И тях ги помня, защото ти ми даваше всичко, от което някога съм имала нужда.

А помниш ли, че те оставих? Аз помня. Но забравих да прибера сърцето си от теб. И всеки път, когато те видя се сещам за това. Оставям ти го - то е вечно твое, но моля те не искай да съм с теб... никога повече. Не ме обичай, забрави за мен, остави ме... Моля те, освободи ме! Защото нямаме право да ги нараняваме. Защото те ни обичат така, както ние се обичахме, а ние знаем как боли. Аз го обичам и се надявам и ти да я обичаш, защото те обичам. Помниш ли? Този път не избягах. Ти видя. Остава само бележката... но нея ще я изгоря. Макар, че ще я помня.

Помниш ли?

Страхът от щастието

Започвам да се дразня на самата себе си! Почти успях да сбъдна най-съкровената си мечта и чувствам, че се отказвам от борбата пред самия финал. Не точно, че се отказвам, но се уморих от проклетата борба и взе да ми се струва безразлично. Писна ми да се карам с всички, да се чувствам неразбрана, да мисля кой как ще реагира и да не успявам да го предвидя все пак... Писна ми! И ме е страх! Ами ако се окаже, че не си е струвало усилията, безсънните нощи, обърканите дни? Ами ако съм загубила всичко напразно? Какво ще стане ако не се справя? Забързана в ежеднивието си премислих реакциите на всички останали, но не и своите собствени. Ами ако отново просто избягам, както правя обикновено? Нямам право да ги наранявам. Не и тях. Но дали ще се справя?