понеделник, 21 декември 2009 г.
Страхът от щастието
Започвам да се дразня на самата себе си! Почти успях да сбъдна най-съкровената си мечта и чувствам, че се отказвам от борбата пред самия финал. Не точно, че се отказвам, но се уморих от проклетата борба и взе да ми се струва безразлично. Писна ми да се карам с всички, да се чувствам неразбрана, да мисля кой как ще реагира и да не успявам да го предвидя все пак... Писна ми! И ме е страх! Ами ако се окаже, че не си е струвало усилията, безсънните нощи, обърканите дни? Ами ако съм загубила всичко напразно? Какво ще стане ако не се справя? Забързана в ежеднивието си премислих реакциите на всички останали, но не и своите собствени. Ами ако отново просто избягам, както правя обикновено? Нямам право да ги наранявам. Не и тях. Но дали ще се справя?
неделя, 20 декември 2009 г.
четвъртък, 20 август 2009 г.
Избор
Доста дълго време ме нямаше. Но не физически. Аз сама бях изгубила себе си. И се търсех , и опитвах всичко, за да се намеря, но се оказваше безуспешно. А дните се нижеха един след друг и се отдалечавах все повече. Не знаех как да се намеря, но виждах, че продължавам към нищото. Излизах постоянно, събирах се с много хора, за да не съм сама, но бях по-сама от всякога - нищо не можеше да ме трогне, нищо не можеше да ме докосне, бях там, но се лутах в безкрайността на собственото си въображение. Сега като се замисля мисълта ми не беше спирала да работи толкова дълго време... Тогава се случи нещото, което ме измъкна. Странно е, че решенията се крият в простите неща. Странно е, че подсъзнателно си позволяваме да оставим неща на една страна, без да си даваме сметка колко пагубно може да бъде това в по-късен етап. И се оказа, че съм си била на мястото. Че не е трябвало да се търся, а да се вгледам. И се сетих: " Винаги помни - Илюзията не е нещо, което изтърпяваш, а нещо, което избираш. Не е необходимо да преживееш Илюзията, ако не избереш да го сториш.Тук си, защото искаш да бъдеш. Ако не беше поискал, нямаше да стане тъй. " . През последните 3 години изминах дълъг път към себе си, промених се много и много мислих. Хората сме странни същества - когато, нещо не ни харесва, обвиняваме Господ и Съдбата, а иначе ги отричаме. Аз вярвам, че човек трябва да поема отговорност за всеки избор , който прави. Страхът от несбъднатите мечти - да знаеш всичко, да го контролираш и да го оставиш в миналото, е просто въпрос на избор. До скоро мислех, че нямам мечти, а преди това имах една, но тя си отиде също толкова бързо и изненадващо, колкото и човекът, с когото беше свързана. Тогава пак се появи листчето. И ако преди години направих избор да го оставя в шкафа да събира прах, то този път отново имах избор и решението ми бе да не го оставям повече. Поне засега. Поемам отговорността за своя избор. Последствията от него са тежки, но удовлетворението, смесицата от еуфория, страх, любопитство и щастие ми помага да сложа розовите очила и нищо друго няма значение. И знам, че ще успея. Вярвам. Защото знам, че мога. И малко по малко ще оправя всичко, което с лека ръка съборих. И ако хората, които нараних ме обичат ще намерят сили и да ми простят. Така както аз им простих. Бях се изморила - да бъда тъжна, да мисля първо за останалите и никога за мен, да давам всичко, да се боря вместо другите, да страдам за тях, да се радвам с тях. Но ще продължавам да го правя, защото това е моя избор. Писна ми , но няма да се променя. Не и в това отношение. И пак се сещам за Дамян Дамянов...
" Не съжалявам, че е пуст олтара
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз.
Душата ми, обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар! "
Животът всъщност е прекрасен. Ако забравим гордостта, предрасъдаците, егоизмът, алчността... Не ме е страх да бъда наранена. Знам, че мога да го понеса... Отново. Страх ме е цял живот да се питам : " Ами ако " ... Да, истината боли, но времето лекува. Неизвестността погубва. И макар по пътя към истината отново да съм се отбила в неизвестността, знам че поне опитах. И не съжалявам. :)
" Не съжалявам, че е пуст олтара
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз.
Душата ми, обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар! "
Животът всъщност е прекрасен. Ако забравим гордостта, предрасъдаците, егоизмът, алчността... Не ме е страх да бъда наранена. Знам, че мога да го понеса... Отново. Страх ме е цял живот да се питам : " Ами ако " ... Да, истината боли, но времето лекува. Неизвестността погубва. И макар по пътя към истината отново да съм се отбила в неизвестността, знам че поне опитах. И не съжалявам. :)
петък, 10 юли 2009 г.
Из празните стаи на мисълта
Из празните стаи на мисълта…
Егоисти сме… Скрити в мечтите си… зад тънки стени… Скриваме собствените си мрачни души… Или себе си… Търсим откритост от другия… и се крием…
И всъщност изпускаме всичко… Гоним цели… Цели, които дори не сме сигурни чии са… На обществото… Приятелите… Роднините… Обстоятелствата… Животът…
Разумът… Чувствата… Страстите… На кого?! … За какво…
Мечтата за полета вече е остаряла, толкова дълго насаждана. Небето е претоварено от толкова хвърчащи души… Всеки се е затворил в собствения си свят…
Или по-зле… виртуалния. И неусетно реалният остава някъде… само за тялото. Напоследък сякаш отговора на всички въпроси е някъде там… в пространството…
онова… нереалното… мрежата. Мрежа от лъжи. "Търсиш си нова кола-ние ще ти намерим? Или може би нова работа? Откри я! Хмм, май си тъжен-отгворът е сайт
за запознанства! ;) " Звучи глупаво. Знам. Но все по-често е около мен. С всичките хвърчащи души в този нереален, огледален свят. Интересно е,
отвлича ти вниманието в повечето случаи, но и някак… плашещо? Поне за мен. Напомня ми за “ Кутията на Пандора”...На теб не ти ли прелича? Виждам, че
се смееш… Явно не мислиш така...Но това си е моето мнение. Тъжното е, че открадна детството на децата. Успя да отвлече и вниманието на по-големите.
И никой не го е грижа за това. Изглежда лесно и е така. За минимум време се оборудваш с бърз компютър,способен да ръководи и мисиите на НАСА, дори да
не подозираш за това. “ Попълваш една молбичка, прaвим една дупчица, малко кабел и общо взето това е”. И се започва… Забравихме да разсъждаваме. А и
защо да го правим? Има хиляди сайтове, от които да си “смъкнем” малко размисли. Търсейки най-близкия до теб цитат, вниманието ти е отвлечено от рекламата
в горния десен ъгъл. Денят ти е бил лош, решаваш да разпуснеш и неусетно си “ разцъкал “ рекламата, за да “ откриеш най-новото от света на музиката”.
Не изглежда зле. И е безплатно. Случайно пропускаш (или не толкова случайно пренебрегваш) предупрежденията, свързани с авторските права и вече си горд “
собственик” на най-новия албум, издаден от любимия ти изпълнител. Не беше трудно, а? ;) Подробност- незаконно е. Мисъл, която те тревожи около 20 секунди
( докато плейъра ти зареди съдържанието). И ето я любимата ти песен, отдавна не беше я слушал. А сещаш ли се за красивия й клип? Не? Можеш да го потърсиш
в Google. Дори ако има нещо, което не разбираш, може да ти бъде преведено на родния език автоматично! Готино, нали? И като се замислиш видеото също е
готино. По-добре си го смъкни - на тепсия е. И качеството не е никак лошо, нали? Малка подробност- и това е незаконно. Не ти се рискува и го изтриваш.
Готово. Ха, нещо “ изскочи “ на монитора. Звучи…интригуващо?! Защо пък не, малко флирт няма да ти навреди. Можеш да си избереш и име. Супер. Винаги
е имало някое, което мислиш, че ти приляга повече. Както и професия… външност…семейно положение…години…образoвание-всичко, за което си мечтал да бъдеш
като малък. Не е зле, нали. За секунди си осъществил някогашните си планове. Дори получи първото съобщение. Но става бавно. Може би е по-добре да си
“ поговорите в реално време” . Защо не, след това ще изтриеш програмата и все едно не е било. Ето на, най-после някой повярва в теб… или в това,
което винаги си искал да бъдеш. Все тая-само ти знаеш истината. Започваш да се чудиш, защо не срещаш повече подобни, интересни хора в реалността?
Елементарно-не всичко е такова, каквото звучи “ там”, в чата. Лошото е, че вече си отхвърлил предложението на приятелите си да излезете за по питие.
А и стана късно. Май не ти се спи? Разбирам те… и аз след 15 часа пред монитора съм така… главата ми е … като светофар. Мислиш си за тайнствения човек
от чата, нали? Може би си открил сродната си душа. И като се замислиш не е толкова късно. Да, там е и те чака да поговорите. Невероятно е как без усилия
намери човек от срещуположния пол, с който имате еднакви разбирания и предпочитания… Малка подробност-твоята самоличност е измислена… Прав си, никой освен
теб не знае за това. Чувстваш се удобно, нали-разбира те .За съжаление след 1 час си на работа… Ясно ми е , че не можеш да се съсредоточиш и броиш часовете
до края на работния ден, но това е реалността.Явно романтичната ти душа се е събудила-цветя, мили думи…жалко, че са на картинка…и не са твои…но никой не
знае...дори и ти...вече. Ето го и края на работния ден. Какво? Нима забрави, че имаш среща? Не ти е добре и се прибираш? Добре, може би следващия път ще се
реваншираш… Най-накрая си у дома. Да, уютно е. Хей, не влизай с обувките! Добре, но можеше и след 2 минути да го пуснеш. Естествено, че новите ти приятели
са “ на линия”. Вече си по-добре? Така и предполагах. Малка подробност-не повярвах, че ти е зле… явно зад паравана монитор актьорските ти умения
са по-добри.
И така до безкрай. В началото е любопитство…неусетно преминало в зависимост. Дали е по-лоша от съвременните зависимости? Има ли значение? Зависимост е.
Да, не миришеш на бъчви, но лъжеш… крадеш нечий труд…пренебрегваш всичко и всички извън новия си свят. Достатъчно лошо е. Знам, че всички го правят.
Малка подробност-това не смекчава празнотата… не успокоява съвестта ти… не тушира главоболието… и не върши задълженията ти вместо теб. Скучно ти е?
И на мен би ми било скучно, ако изразявах емоциите си само с неудушевен предмет… А до скоро не беше така, нали? Спомняш ли си колко обичаше да ходиш
на плаж, да разхождаш кучето, да излизаш с приятели и да се забавляваш? А спомняш ли си за любовта…истинската…която те караше да трепериш при допира
с любимия? Не?! Явно е време да се хвърлиш в реалния живот и да изоставиш новите технологии. Знам, че са необходими, но света не е спрял, когато ги е
нямало. Спомняш ли си колко малък се почувства по средата на онази средновековна крепост, в която са се пролели реални човешки животи…разбити са реални
мечти… семейства…други са осъществени… за да ни има нас днес? А мислиш ли, че можеш да изпиташ подобни чувства гледайки филм сниман там? Не? И аз така
си мислех… А мислиш ли, че гледайки снимки или клипчета от различни държави ще ти оставят траен спомен? Не ми отговаряй, вече знам отговора.
Затова ще си позволя да ти дам един приятелски съвет-слез обратно на Земята. Искаш да гледаш последния американски филм, разбил всики
класации-изведи някой приятел на кино и го гледайте заедно. Искаш да чуеш любимата си песен? Отиди на концерт-ще я възприемеш с всичките си сетива.
Имаш да пишеш есе-размърдай си мозъка, все някъде се е скрила някоя гънка, останала недоразвита, но запазила малко мисли и преживявания.
Приключи ли със задълженията си? Добре, пусни си чата и се обади на приятеля си от детството, който живее на другия край на света... но си остани на Земята.
Ще се чувстваш по-пълноценен. Естествено можеш да се скатаваш понякога в нета, но не бъди поредния шаран, опетлан в мрежата. Всъщност изборът си е твой.
Щастието е въпрос на избор и никой не може да ти го натрапи. Но не забравяй кой си и какво те прави истински щастлив. Живота е твърде кратък, за да го
пропиляваш. Не вярваш? Знаеш ли, че средно в света хората живеят до 72 години, което е около 25 00 дни. Струват ти се много? Малка подробност- една трета
прекарваш в сън, което е около 9000 дни... Май се стресна. Спокойно, остават ти около 8000 дни, прекарани във въпроси какво да правиш и как точно да го
направиш. И ако успееш да си отговориш на всичко докато станеш на 36... имаш още 4311 дни за действие. Лошо, нали?! Не е толкова много, колкото си
мислеше. Е, сега си помисли как ще разпределяш времето си занапред. Аз загубих достатъчно от моето и се оттеглям.
Всъщност...оттеглям се...в известен смисъл... от тази стая...на надеждата...на скатаната в ъгъла надежда, че нещата ще се оправят...че нещата не са
изпуснати...че някой ден хората ще се върнат на Земята... че някой ден хората ще са действащи лица в реалността...по-вече...и по-малко...в съзнанието си...
Поредната стая. И тя е празна. Или така изглежда. Да, и аз забелязах текста на стената. Давай, приближи се, едва ли ще прочетеш нещо ново... " Хората
казват, че е по-добре да си загубил любовта,отколкото никога да не си я имал. Аз не мисля така. Имах любов, по-силна от ураган, по-пареща от пожар,
по-завладяваща от водопад. Ураганът затихна и остави само разрушение след себе си. Пожарът изгасна и всичко бе покрито с пепел. Водопадът присъхна и
от него остана само едно поточе от спомени, напомнящо за някогашното щастие. Преди заспивах с надеждата да срещна любовта. Сега стоя будна и се моля
да я забравя." Не се натъжавай, всеки го е изпитвал. Времето лекува. Остават само въпросите. Не ги ли знаеш? Защо истинската любов никога не е голямата,
защо голямата любов никога не е първата и защо първата любов никога не е последната? Е, ако беше изпитвал написаното на стената, щеше да знаеш и отговорите.
Или греша? Незнам. Знам отговорите за себе си. Ако ги знаех за всички, нямаше да има толкова песни, книги и филми по темата. Светът щеше да е скучен. Или
греша? Добре, както предпочиташ. Първата любов обаче никога не е последната. Със сигурност ли? Съвсем! Сърцата, макар и понякога бавно, се лекуват.
Ще се изкатериш отново от дупката, ще заздравеят раните ти, отново тайничко ще си мечтаеш. Може и малко да се влюбиш, докато светът отново се подреди.
И все някога, тогава, когато най-малко се надяваш, тя, голямата любов на твоя живот, ще удари истински като гръм.Не си съгласен? Може би си мислиш за друг
вид любов? Не? Тогава просто нямаш достатъчно смелост да следваш сърцето си. Жалко. Знаеш ли, сещам се за най-красивата любов, която съществува...тази,
която не всички познават...тази, която е по-силна от всичко...тази, която е от пръв поглед...която те разтапя с един поглед...която те кара да се смееш...
да плачеш...да се гордееш...да се бориш...да се притесняваш...просто да живееш. Не се ли сети? Няма да те мъча-любовта към детето ти. Нищо, предполагах,
че няма да се сетиш, тази любов остава зад кулисите. Май се замисли. Има време, дори да не си я изпитал, все някога ще дойде и този ден.
Ще си позволя да цитирам една моя позната: „Защо загрубява светът? Защо вече любовта и романтиката не са решаващи фактори в живота ни? Наистина ли вече
други неща са заместили любовта в живота ни и, ако е така, кои?” Да, за съжаление тенденцията е все по-малко хора да зачитат любовта и красивото в живота.
Все повече истинските ценности остават на заден план и малко по малко се забравят. Като че ли човек вече не обръща внимание на нещата, които биха
допринесли за усмивката на лицето му. Забързани в своето ежедневие, хората се стремят към създаване на бляскава кариера, трупане на пари и имане,
разработване на все по-модерни технологии, и изобщо към материалните неща. Хората вече дори не умеят да се забавляват пълноценно. Стремежът за веселба
се оказва по-скоро една деградация на личността. Да излезеш с приятели, да се затвориш в задимена кръчма, да се напиеш, да правиш секс с някой, който
дори не ти е симпатичен... Всичко това е една жалка представа за това - как един млад човек би се забавлявал. Няма я усмивката, истинската усмивка...
Няма го удоволствието, истинското удоволствие... Няма го онова вътрешно чувство, което кара човек да се усмихне без причина, няма го чувството на
пълноценност.Човекът днес се е превърнал в един робот, една машина, която работи за световна фабрика, чиято единствена цел е да произвежда... и да...
произвежда... Хората не се замислят какво би ги направило истински щастливи, не вникват в същността на живота, няма го онова душевно съвършенство, което
ни кара да изпитаме удовлетворение от живота си.Мисля, че всичко се дължи на стремежа на хората да бъдат „модерни”... Модерно стана да търсим причините
за собственото си нещастие, породено от редица наши грешки или може би случайности на съдбата, в обществото. Модерно, а и доста изгодно е да се скрием
зад фасадата на страничния наблюдател и с размах да посочим с пръст виновника за несполуките си. Критично да го изгледаме и да задълбочим и затвърдим
заблудата си, че причината не е в нас, а в тези - другите - алчните, егоистите, злобните.
Просто животът днес е такъв – любовта като че ли се отрича, романтиката малко по малко изчезва. За сметка на това пък се появи новата „ценност” – омразата.
Породена от завист или друг фактор, очевидно е, че все повече младите хора се отдават на това чувство. Но не осъзнават как то може да ги погуби.
Не си дават сметка, че това не е животът, който искат да живеят – един живот, лишен от положителни емоции, изпълнен с мрак и гняв. А най-смешното е, че и
те самите не знаят защо го правят... Не живеят заради себе си... живеят за чуждото мнение... Мислят си- ще си нацупя устните и ще приличам на Анджелина Джоли
. Грешка-изглеждаш смешно...и жалко. Ще се снимаш по бельо и ще си секси, показвайки гърдите си? Грешка-една добре облечена жена винаги изглежда по-добре
от зле разсъблечената. А и какво всъщност показваш? Нещо, което в действителност нямаш, но ти се иска да имаш? Е, може би имаш нещо друго, което е по-важно.
С големите тъмни очила няма да прикриеш тъгата си, нито ще ти стане по-леко, нито ще прикриеш новата си придобивка-да, видях я, онази безобидна пъпка...
и честно казано...ако я оставиш да " диша " ще ти мине по-бързо. А и на всеки се случва. Не е болка за умиране. Звучи глупаво, нали? Това е смешната
истина...реалността...огледай се... Трагикомедия, наречена съвремие.Тъжно е...плащещо. Хората вече нямат стремежи. Останаха само неоправдани очаквания и
безсилие. Никой не се стреми да направи нещо, защото очаква поредната " работна пчеличка " да го направи. И тя го прави. Защото е здраво стъпила на земята
и е открила нещо, което я прави щастлива. И вместо да получи подкрепа за стореното, върху нея се излива помия. Всеки става компетентен да дава съвети и
критики кое не е направено както трябва и как е щяло да бъде по-добре. А къде беше ти, критикът, когато трябваше да се направи? Не ми казвай, оправдания
има много...за всеки. Знаеш ли кое е жалко? Ако на света останат само " пчелите" те ще живеят безгрижно и щастливо. А знаеш ли какво ще стане, ако останат
само техните критици? Светът ще свърши. На фона на скромния си житейски опит, смея да твърдя, че аз открих своя път. Чудиш се как? Ще ти кажа. Преди време
там на стената, на мястото на текста имаше картина. Виждах я, всеки ден. Минавах покрай нея всеки ден. Когато я погледнех, различавах части от нея.
Веднъж...видях мъж... после жена...после пътища... после изгрев и залез... после слънце и луна... после... виждах много... виждах и малко... Виждах всичко...
и нищо... Нямаше мъж...нито жена... имаше дете. Нямаше светлина... нито тъмнина, имаше сянка... Нямаше пътища...имаше път. Бях сама... и не бях. Гледах
картината и всеки път виждах само части от нея. До онзи ден... Денят в който я свалих... и на мястото й се появи онзи текст...В онзи ден една вяра, една
ценност и един живот се подредиха сякаш сами. Но знам, че аз ги редих парче по парче и всеки път виждах част от мозайката на живота ми.В онзи ден я видях
цялата, видях какво съм подредила. Разбрах какво е избор, разбрах защо понякога съм добра, друг път лоша. Защото съм жива, защото мога да избирам.Вярвам,
че животът е избор. Изборът тежи. Животът е верига, изплетена от избори. И ето, че сме в третата стая...поредната празна стая. Или не толкова празна? Да,
тя е част от втората, защото ако не вярваш в любовта не можеш да я изпиташ. Или защото ако не изпитваш любов към нищо и никой не се нуждаеш от вяра? Няма
значение...Вярата има значение. Гледах един филм за мравките. Не знаех, че можели да виждат само на тридесет сантиметра. Представяш ли си колко неща
не знаят за света, в който живеят?! А че има звезди, изобщо не могат и да предположат. Но ние-хората можем да предполагаме и без да виждаме-можем да вярваме...
Преди да си попитал защо, ще ти отговоря-защото вярата предхожда знанието. С нея започва и завършва жизнения ни път. Вярваме, когато се раждаме, вярваме и
когато умираме. Но какво става с вярата ни по средата на живота? Нищо. Заместваме я с любов и надежда. Да, тази стая е последната...празна...голяма...
най-голямата ми стая. Защото вярата е като връщане към детското у мен...като яснота на душата, не на разума...макар скатана в него...като прераждане...но
всеки ден...като начало на всичко казано-неказано! Не си съгласен? Помисли...Но не само в този миг...
Мисли винаги. Без вяра какво са ръцете-изсъхнали клони прекършени, но не и антени, не и криле!Без вяра какво са нозете-отрязани корени в сушата, но не пъпна
връв към Земята, не сигурни опори, не! Без вяра какво са очите-угаснали слънца в тъмата,но не и вярата към душата, не поглед в небесния свод! Без вяра
какво е сърцето-кървав мускул, работеща помпа, но не и живот! Не човешки живот! И ако някой ден се върнеш в тези стаи, ще видиш, че те не са празни.Това
е ракурс. Единственото, което трябва да направиш е да промениш гледната си точка.Не ме разбра? Да, знам. И това не ми дава мира. Но така се чувствам
истински жива! Не просто жива, а щастливо живо, защото имам вяра.. имам надежда...имам и любов!
И всъщност изпускаме всичко… Гоним цели… Цели, които дори не сме сигурни чии са… На обществото… Приятелите… Роднините… Обстоятелствата… Животът…
Разумът… Чувствата… Страстите… На кого?! … За какво…
Мечтата за полета вече е остаряла, толкова дълго насаждана. Небето е претоварено от толкова хвърчащи души… Всеки се е затворил в собствения си свят…
Или по-зле… виртуалния. И неусетно реалният остава някъде… само за тялото. Напоследък сякаш отговора на всички въпроси е някъде там… в пространството…
онова… нереалното… мрежата. Мрежа от лъжи. "Търсиш си нова кола-ние ще ти намерим? Или може би нова работа? Откри я! Хмм, май си тъжен-отгворът е сайт
за запознанства! ;) " Звучи глупаво. Знам. Но все по-често е около мен. С всичките хвърчащи души в този нереален, огледален свят. Интересно е,
отвлича ти вниманието в повечето случаи, но и някак… плашещо? Поне за мен. Напомня ми за “ Кутията на Пандора”...На теб не ти ли прелича? Виждам, че
се смееш… Явно не мислиш така...Но това си е моето мнение. Тъжното е, че открадна детството на децата. Успя да отвлече и вниманието на по-големите.
И никой не го е грижа за това. Изглежда лесно и е така. За минимум време се оборудваш с бърз компютър,способен да ръководи и мисиите на НАСА, дори да
не подозираш за това. “ Попълваш една молбичка, прaвим една дупчица, малко кабел и общо взето това е”. И се започва… Забравихме да разсъждаваме. А и
защо да го правим? Има хиляди сайтове, от които да си “смъкнем” малко размисли. Търсейки най-близкия до теб цитат, вниманието ти е отвлечено от рекламата
в горния десен ъгъл. Денят ти е бил лош, решаваш да разпуснеш и неусетно си “ разцъкал “ рекламата, за да “ откриеш най-новото от света на музиката”.
Не изглежда зле. И е безплатно. Случайно пропускаш (или не толкова случайно пренебрегваш) предупрежденията, свързани с авторските права и вече си горд “
собственик” на най-новия албум, издаден от любимия ти изпълнител. Не беше трудно, а? ;) Подробност- незаконно е. Мисъл, която те тревожи около 20 секунди
( докато плейъра ти зареди съдържанието). И ето я любимата ти песен, отдавна не беше я слушал. А сещаш ли се за красивия й клип? Не? Можеш да го потърсиш
в Google. Дори ако има нещо, което не разбираш, може да ти бъде преведено на родния език автоматично! Готино, нали? И като се замислиш видеото също е
готино. По-добре си го смъкни - на тепсия е. И качеството не е никак лошо, нали? Малка подробност- и това е незаконно. Не ти се рискува и го изтриваш.
Готово. Ха, нещо “ изскочи “ на монитора. Звучи…интригуващо?! Защо пък не, малко флирт няма да ти навреди. Можеш да си избереш и име. Супер. Винаги
е имало някое, което мислиш, че ти приляга повече. Както и професия… външност…семейно положение…години…образoвание-всичко, за което си мечтал да бъдеш
като малък. Не е зле, нали. За секунди си осъществил някогашните си планове. Дори получи първото съобщение. Но става бавно. Може би е по-добре да си
“ поговорите в реално време” . Защо не, след това ще изтриеш програмата и все едно не е било. Ето на, най-после някой повярва в теб… или в това,
което винаги си искал да бъдеш. Все тая-само ти знаеш истината. Започваш да се чудиш, защо не срещаш повече подобни, интересни хора в реалността?
Елементарно-не всичко е такова, каквото звучи “ там”, в чата. Лошото е, че вече си отхвърлил предложението на приятелите си да излезете за по питие.
А и стана късно. Май не ти се спи? Разбирам те… и аз след 15 часа пред монитора съм така… главата ми е … като светофар. Мислиш си за тайнствения човек
от чата, нали? Може би си открил сродната си душа. И като се замислиш не е толкова късно. Да, там е и те чака да поговорите. Невероятно е как без усилия
намери човек от срещуположния пол, с който имате еднакви разбирания и предпочитания… Малка подробност-твоята самоличност е измислена… Прав си, никой освен
теб не знае за това. Чувстваш се удобно, нали-разбира те .За съжаление след 1 час си на работа… Ясно ми е , че не можеш да се съсредоточиш и броиш часовете
до края на работния ден, но това е реалността.Явно романтичната ти душа се е събудила-цветя, мили думи…жалко, че са на картинка…и не са твои…но никой не
знае...дори и ти...вече. Ето го и края на работния ден. Какво? Нима забрави, че имаш среща? Не ти е добре и се прибираш? Добре, може би следващия път ще се
реваншираш… Най-накрая си у дома. Да, уютно е. Хей, не влизай с обувките! Добре, но можеше и след 2 минути да го пуснеш. Естествено, че новите ти приятели
са “ на линия”. Вече си по-добре? Така и предполагах. Малка подробност-не повярвах, че ти е зле… явно зад паравана монитор актьорските ти умения
са по-добри.
И така до безкрай. В началото е любопитство…неусетно преминало в зависимост. Дали е по-лоша от съвременните зависимости? Има ли значение? Зависимост е.
Да, не миришеш на бъчви, но лъжеш… крадеш нечий труд…пренебрегваш всичко и всички извън новия си свят. Достатъчно лошо е. Знам, че всички го правят.
Малка подробност-това не смекчава празнотата… не успокоява съвестта ти… не тушира главоболието… и не върши задълженията ти вместо теб. Скучно ти е?
И на мен би ми било скучно, ако изразявах емоциите си само с неудушевен предмет… А до скоро не беше така, нали? Спомняш ли си колко обичаше да ходиш
на плаж, да разхождаш кучето, да излизаш с приятели и да се забавляваш? А спомняш ли си за любовта…истинската…която те караше да трепериш при допира
с любимия? Не?! Явно е време да се хвърлиш в реалния живот и да изоставиш новите технологии. Знам, че са необходими, но света не е спрял, когато ги е
нямало. Спомняш ли си колко малък се почувства по средата на онази средновековна крепост, в която са се пролели реални човешки животи…разбити са реални
мечти… семейства…други са осъществени… за да ни има нас днес? А мислиш ли, че можеш да изпиташ подобни чувства гледайки филм сниман там? Не? И аз така
си мислех… А мислиш ли, че гледайки снимки или клипчета от различни държави ще ти оставят траен спомен? Не ми отговаряй, вече знам отговора.
Затова ще си позволя да ти дам един приятелски съвет-слез обратно на Земята. Искаш да гледаш последния американски филм, разбил всики
класации-изведи някой приятел на кино и го гледайте заедно. Искаш да чуеш любимата си песен? Отиди на концерт-ще я възприемеш с всичките си сетива.
Имаш да пишеш есе-размърдай си мозъка, все някъде се е скрила някоя гънка, останала недоразвита, но запазила малко мисли и преживявания.
Приключи ли със задълженията си? Добре, пусни си чата и се обади на приятеля си от детството, който живее на другия край на света... но си остани на Земята.
Ще се чувстваш по-пълноценен. Естествено можеш да се скатаваш понякога в нета, но не бъди поредния шаран, опетлан в мрежата. Всъщност изборът си е твой.
Щастието е въпрос на избор и никой не може да ти го натрапи. Но не забравяй кой си и какво те прави истински щастлив. Живота е твърде кратък, за да го
пропиляваш. Не вярваш? Знаеш ли, че средно в света хората живеят до 72 години, което е около 25 00 дни. Струват ти се много? Малка подробност- една трета
прекарваш в сън, което е около 9000 дни... Май се стресна. Спокойно, остават ти около 8000 дни, прекарани във въпроси какво да правиш и как точно да го
направиш. И ако успееш да си отговориш на всичко докато станеш на 36... имаш още 4311 дни за действие. Лошо, нали?! Не е толкова много, колкото си
мислеше. Е, сега си помисли как ще разпределяш времето си занапред. Аз загубих достатъчно от моето и се оттеглям.
Всъщност...оттеглям се...в известен смисъл... от тази стая...на надеждата...на скатаната в ъгъла надежда, че нещата ще се оправят...че нещата не са
изпуснати...че някой ден хората ще се върнат на Земята... че някой ден хората ще са действащи лица в реалността...по-вече...и по-малко...в съзнанието си...
Поредната стая. И тя е празна. Или така изглежда. Да, и аз забелязах текста на стената. Давай, приближи се, едва ли ще прочетеш нещо ново... " Хората
казват, че е по-добре да си загубил любовта,отколкото никога да не си я имал. Аз не мисля така. Имах любов, по-силна от ураган, по-пареща от пожар,
по-завладяваща от водопад. Ураганът затихна и остави само разрушение след себе си. Пожарът изгасна и всичко бе покрито с пепел. Водопадът присъхна и
от него остана само едно поточе от спомени, напомнящо за някогашното щастие. Преди заспивах с надеждата да срещна любовта. Сега стоя будна и се моля
да я забравя." Не се натъжавай, всеки го е изпитвал. Времето лекува. Остават само въпросите. Не ги ли знаеш? Защо истинската любов никога не е голямата,
защо голямата любов никога не е първата и защо първата любов никога не е последната? Е, ако беше изпитвал написаното на стената, щеше да знаеш и отговорите.
Или греша? Незнам. Знам отговорите за себе си. Ако ги знаех за всички, нямаше да има толкова песни, книги и филми по темата. Светът щеше да е скучен. Или
греша? Добре, както предпочиташ. Първата любов обаче никога не е последната. Със сигурност ли? Съвсем! Сърцата, макар и понякога бавно, се лекуват.
Ще се изкатериш отново от дупката, ще заздравеят раните ти, отново тайничко ще си мечтаеш. Може и малко да се влюбиш, докато светът отново се подреди.
И все някога, тогава, когато най-малко се надяваш, тя, голямата любов на твоя живот, ще удари истински като гръм.Не си съгласен? Може би си мислиш за друг
вид любов? Не? Тогава просто нямаш достатъчно смелост да следваш сърцето си. Жалко. Знаеш ли, сещам се за най-красивата любов, която съществува...тази,
която не всички познават...тази, която е по-силна от всичко...тази, която е от пръв поглед...която те разтапя с един поглед...която те кара да се смееш...
да плачеш...да се гордееш...да се бориш...да се притесняваш...просто да живееш. Не се ли сети? Няма да те мъча-любовта към детето ти. Нищо, предполагах,
че няма да се сетиш, тази любов остава зад кулисите. Май се замисли. Има време, дори да не си я изпитал, все някога ще дойде и този ден.
Ще си позволя да цитирам една моя позната: „Защо загрубява светът? Защо вече любовта и романтиката не са решаващи фактори в живота ни? Наистина ли вече
други неща са заместили любовта в живота ни и, ако е така, кои?” Да, за съжаление тенденцията е все по-малко хора да зачитат любовта и красивото в живота.
Все повече истинските ценности остават на заден план и малко по малко се забравят. Като че ли човек вече не обръща внимание на нещата, които биха
допринесли за усмивката на лицето му. Забързани в своето ежедневие, хората се стремят към създаване на бляскава кариера, трупане на пари и имане,
разработване на все по-модерни технологии, и изобщо към материалните неща. Хората вече дори не умеят да се забавляват пълноценно. Стремежът за веселба
се оказва по-скоро една деградация на личността. Да излезеш с приятели, да се затвориш в задимена кръчма, да се напиеш, да правиш секс с някой, който
дори не ти е симпатичен... Всичко това е една жалка представа за това - как един млад човек би се забавлявал. Няма я усмивката, истинската усмивка...
Няма го удоволствието, истинското удоволствие... Няма го онова вътрешно чувство, което кара човек да се усмихне без причина, няма го чувството на
пълноценност.Човекът днес се е превърнал в един робот, една машина, която работи за световна фабрика, чиято единствена цел е да произвежда... и да...
произвежда... Хората не се замислят какво би ги направило истински щастливи, не вникват в същността на живота, няма го онова душевно съвършенство, което
ни кара да изпитаме удовлетворение от живота си.Мисля, че всичко се дължи на стремежа на хората да бъдат „модерни”... Модерно стана да търсим причините
за собственото си нещастие, породено от редица наши грешки или може би случайности на съдбата, в обществото. Модерно, а и доста изгодно е да се скрием
зад фасадата на страничния наблюдател и с размах да посочим с пръст виновника за несполуките си. Критично да го изгледаме и да задълбочим и затвърдим
заблудата си, че причината не е в нас, а в тези - другите - алчните, егоистите, злобните.
Просто животът днес е такъв – любовта като че ли се отрича, романтиката малко по малко изчезва. За сметка на това пък се появи новата „ценност” – омразата.
Породена от завист или друг фактор, очевидно е, че все повече младите хора се отдават на това чувство. Но не осъзнават как то може да ги погуби.
Не си дават сметка, че това не е животът, който искат да живеят – един живот, лишен от положителни емоции, изпълнен с мрак и гняв. А най-смешното е, че и
те самите не знаят защо го правят... Не живеят заради себе си... живеят за чуждото мнение... Мислят си- ще си нацупя устните и ще приличам на Анджелина Джоли
. Грешка-изглеждаш смешно...и жалко. Ще се снимаш по бельо и ще си секси, показвайки гърдите си? Грешка-една добре облечена жена винаги изглежда по-добре
от зле разсъблечената. А и какво всъщност показваш? Нещо, което в действителност нямаш, но ти се иска да имаш? Е, може би имаш нещо друго, което е по-важно.
С големите тъмни очила няма да прикриеш тъгата си, нито ще ти стане по-леко, нито ще прикриеш новата си придобивка-да, видях я, онази безобидна пъпка...
и честно казано...ако я оставиш да " диша " ще ти мине по-бързо. А и на всеки се случва. Не е болка за умиране. Звучи глупаво, нали? Това е смешната
истина...реалността...огледай се... Трагикомедия, наречена съвремие.Тъжно е...плащещо. Хората вече нямат стремежи. Останаха само неоправдани очаквания и
безсилие. Никой не се стреми да направи нещо, защото очаква поредната " работна пчеличка " да го направи. И тя го прави. Защото е здраво стъпила на земята
и е открила нещо, което я прави щастлива. И вместо да получи подкрепа за стореното, върху нея се излива помия. Всеки става компетентен да дава съвети и
критики кое не е направено както трябва и как е щяло да бъде по-добре. А къде беше ти, критикът, когато трябваше да се направи? Не ми казвай, оправдания
има много...за всеки. Знаеш ли кое е жалко? Ако на света останат само " пчелите" те ще живеят безгрижно и щастливо. А знаеш ли какво ще стане, ако останат
само техните критици? Светът ще свърши. На фона на скромния си житейски опит, смея да твърдя, че аз открих своя път. Чудиш се как? Ще ти кажа. Преди време
там на стената, на мястото на текста имаше картина. Виждах я, всеки ден. Минавах покрай нея всеки ден. Когато я погледнех, различавах части от нея.
Веднъж...видях мъж... после жена...после пътища... после изгрев и залез... после слънце и луна... после... виждах много... виждах и малко... Виждах всичко...
и нищо... Нямаше мъж...нито жена... имаше дете. Нямаше светлина... нито тъмнина, имаше сянка... Нямаше пътища...имаше път. Бях сама... и не бях. Гледах
картината и всеки път виждах само части от нея. До онзи ден... Денят в който я свалих... и на мястото й се появи онзи текст...В онзи ден една вяра, една
ценност и един живот се подредиха сякаш сами. Но знам, че аз ги редих парче по парче и всеки път виждах част от мозайката на живота ми.В онзи ден я видях
цялата, видях какво съм подредила. Разбрах какво е избор, разбрах защо понякога съм добра, друг път лоша. Защото съм жива, защото мога да избирам.Вярвам,
че животът е избор. Изборът тежи. Животът е верига, изплетена от избори. И ето, че сме в третата стая...поредната празна стая. Или не толкова празна? Да,
тя е част от втората, защото ако не вярваш в любовта не можеш да я изпиташ. Или защото ако не изпитваш любов към нищо и никой не се нуждаеш от вяра? Няма
значение...Вярата има значение. Гледах един филм за мравките. Не знаех, че можели да виждат само на тридесет сантиметра. Представяш ли си колко неща
не знаят за света, в който живеят?! А че има звезди, изобщо не могат и да предположат. Но ние-хората можем да предполагаме и без да виждаме-можем да вярваме...
Преди да си попитал защо, ще ти отговоря-защото вярата предхожда знанието. С нея започва и завършва жизнения ни път. Вярваме, когато се раждаме, вярваме и
когато умираме. Но какво става с вярата ни по средата на живота? Нищо. Заместваме я с любов и надежда. Да, тази стая е последната...празна...голяма...
най-голямата ми стая. Защото вярата е като връщане към детското у мен...като яснота на душата, не на разума...макар скатана в него...като прераждане...но
всеки ден...като начало на всичко казано-неказано! Не си съгласен? Помисли...Но не само в този миг...
Мисли винаги. Без вяра какво са ръцете-изсъхнали клони прекършени, но не и антени, не и криле!Без вяра какво са нозете-отрязани корени в сушата, но не пъпна
връв към Земята, не сигурни опори, не! Без вяра какво са очите-угаснали слънца в тъмата,но не и вярата към душата, не поглед в небесния свод! Без вяра
какво е сърцето-кървав мускул, работеща помпа, но не и живот! Не човешки живот! И ако някой ден се върнеш в тези стаи, ще видиш, че те не са празни.Това
е ракурс. Единственото, което трябва да направиш е да промениш гледната си точка.Не ме разбра? Да, знам. И това не ми дава мира. Но така се чувствам
истински жива! Не просто жива, а щастливо живо, защото имам вяра.. имам надежда...имам и любов!
понеделник, 15 юни 2009 г.
Нямаше ме дълго време. Липсвах си. Бях толкова далеч от себе си, че почти бях започнала да се забравям. Исках да се намеря, исках да бъда със себе си, да бъда себе си.. и започнах да се търся.
Тръгнах по най-стръмната и тъмна пътека. Виках се по име, опитвах се да чуя стъпките си някъде наблизо, или да видя поне отпечатък от обувките си, за да разбера, че вече съм минавала от тук, и че съм в правилната посока. Знаех, че съм някъде там - седяща сама и чакаща да се намеря, затова не исках да спирам. Вървях все по-надолу и по-надолу, докато не се изгубих из дълбините на безсмисленото. Беше студено и празно. Времето бе приело формата на мръсен, изпокъсан лист хартия, смачкан на малка топка. Подритвах я, с ръце в джобове, вървейки без посока. Около мен се случваха някакви неща, но още преди да се обърна, за да ги видя, те се размиваха и избледняваха - така, както се разтича акварелната боя на картина, забравена под дъжда. Единствените цветове, които виждах, бяха черното и всичките му нюанси, просмукващи се в дрехите ми.
Вървях и се оглеждах за себе си. Понякога вятърът донасяше едва доловими звуци - части от някаква далечна, непозната мелодия, които така и не успяваха да доставят удоволствие на сетивата ми, преди отново да бъдат отвяти в друга посока. Познати лица се приближаваха към мен. Питах притежателите им дали не са ме виждали някъде, а те ми отговаряха нещо, което не можех да чуя. Усмихваха ми се, хващаха ме за ръка и се опитваха да ме поведат нанякъде, но щом направех дори и една крачка заедно с тях, те ме пускаха и изчезваха.. Виках ги, исках да се върнат, но разбирах, че и те не ме чуваха. Продължавах бавно по пътя си, с празен поглед, подритвайки хартиената топка. Липсваха денят и нощта, изгревът и залезът, защото нямаше слънце. Нямаше я и луната.
Нямаше ме и мен. Вървях през гора. Листата от дърветата бяха отдавна опадали и стъпвах върху меките им, влажни скелети. Ръмеше, но от очите ми. Започнах да се уморявам и когато забавих ход, усетих, че някой се движи успоредно с мен. Притаих се зад един дънер, но щом този някой наближи, видях, че бях отново аз. Видях се как се търся и не се намирам. Как се викам по име, как блуждая наоколо със загрижен поглед. Изчаках да се подмина и продължих в друга посока.
Не можех да спра. Макар и да ме нямаше отдавна, аз се познавах добре, и бях сигурна, че съм наблизо. Излезнах от гората и продължих по пътя - с ръце в джобове и подритвайки хартиената топка, която вятърът току-що бе довял в краката ми.
Не след дълго се намерих. Седях безмълвно и неподвижно край пътя и се чаках. Знаех, че точно аз ще дойда да се намеря, затова отпращах всички останали, които искаха да ми помогнат да се върна. Приближих се към себе си и се погледнах в очите. Отвърнах поглед настрани. Бях си обидена, защото се бях оставила да си тръгна и не се бях потърсила толкова много време. Исках да си кажа нещо, да обясня, но не можех да отворя устата си, защото беше плътно зашита с конец от гузна съвест. И все пак се бях намерила. Стоях срещу себе си и се гледах. Не, не можех да се оставя там.. Подадох си ръка, пристъпих крачка напред и се прегърнах.. Толкова много си бях липсвала..
Скоро след това вървях ръка за ръка със себе си нагоре по същата онази стръмна и тъмна пътека, по която бях слезнала, за да се търся. В далечината тъкмо тръгвах пак да слизам надолу, защото вече се бях притеснила, че ме няма толкова време. Но веднага щом видях, че съм се намерила, се обърнах и продължих нагоре със себе си. Този път бях и самата себе си.
Тръгнах по най-стръмната и тъмна пътека. Виках се по име, опитвах се да чуя стъпките си някъде наблизо, или да видя поне отпечатък от обувките си, за да разбера, че вече съм минавала от тук, и че съм в правилната посока. Знаех, че съм някъде там - седяща сама и чакаща да се намеря, затова не исках да спирам. Вървях все по-надолу и по-надолу, докато не се изгубих из дълбините на безсмисленото. Беше студено и празно. Времето бе приело формата на мръсен, изпокъсан лист хартия, смачкан на малка топка. Подритвах я, с ръце в джобове, вървейки без посока. Около мен се случваха някакви неща, но още преди да се обърна, за да ги видя, те се размиваха и избледняваха - така, както се разтича акварелната боя на картина, забравена под дъжда. Единствените цветове, които виждах, бяха черното и всичките му нюанси, просмукващи се в дрехите ми.
Вървях и се оглеждах за себе си. Понякога вятърът донасяше едва доловими звуци - части от някаква далечна, непозната мелодия, които така и не успяваха да доставят удоволствие на сетивата ми, преди отново да бъдат отвяти в друга посока. Познати лица се приближаваха към мен. Питах притежателите им дали не са ме виждали някъде, а те ми отговаряха нещо, което не можех да чуя. Усмихваха ми се, хващаха ме за ръка и се опитваха да ме поведат нанякъде, но щом направех дори и една крачка заедно с тях, те ме пускаха и изчезваха.. Виках ги, исках да се върнат, но разбирах, че и те не ме чуваха. Продължавах бавно по пътя си, с празен поглед, подритвайки хартиената топка. Липсваха денят и нощта, изгревът и залезът, защото нямаше слънце. Нямаше я и луната.
Нямаше ме и мен. Вървях през гора. Листата от дърветата бяха отдавна опадали и стъпвах върху меките им, влажни скелети. Ръмеше, но от очите ми. Започнах да се уморявам и когато забавих ход, усетих, че някой се движи успоредно с мен. Притаих се зад един дънер, но щом този някой наближи, видях, че бях отново аз. Видях се как се търся и не се намирам. Как се викам по име, как блуждая наоколо със загрижен поглед. Изчаках да се подмина и продължих в друга посока.
Не можех да спра. Макар и да ме нямаше отдавна, аз се познавах добре, и бях сигурна, че съм наблизо. Излезнах от гората и продължих по пътя - с ръце в джобове и подритвайки хартиената топка, която вятърът току-що бе довял в краката ми.
Не след дълго се намерих. Седях безмълвно и неподвижно край пътя и се чаках. Знаех, че точно аз ще дойда да се намеря, затова отпращах всички останали, които искаха да ми помогнат да се върна. Приближих се към себе си и се погледнах в очите. Отвърнах поглед настрани. Бях си обидена, защото се бях оставила да си тръгна и не се бях потърсила толкова много време. Исках да си кажа нещо, да обясня, но не можех да отворя устата си, защото беше плътно зашита с конец от гузна съвест. И все пак се бях намерила. Стоях срещу себе си и се гледах. Не, не можех да се оставя там.. Подадох си ръка, пристъпих крачка напред и се прегърнах.. Толкова много си бях липсвала..
Скоро след това вървях ръка за ръка със себе си нагоре по същата онази стръмна и тъмна пътека, по която бях слезнала, за да се търся. В далечината тъкмо тръгвах пак да слизам надолу, защото вече се бях притеснила, че ме няма толкова време. Но веднага щом видях, че съм се намерила, се обърнах и продължих нагоре със себе си. Този път бях и самата себе си.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
Публикации
