Избор

Доста дълго време ме нямаше. Но не физически. Аз сама бях изгубила себе си. И се търсех , и опитвах всичко, за да се намеря, но се оказваше безуспешно. А дните се нижеха един след друг и се отдалечавах все повече. Не знаех как да се намеря, но виждах, че продължавам към нищото. Излизах постоянно, събирах се с много хора, за да не съм сама, но бях по-сама от всякога - нищо не можеше да ме трогне, нищо не можеше да ме докосне, бях там, но се лутах в безкрайността на собственото си въображение. Сега като се замисля мисълта ми не беше спирала да работи толкова дълго време... Тогава се случи нещото, което ме измъкна. Странно е, че решенията се крият в простите неща. Странно е, че подсъзнателно си позволяваме да оставим неща на една страна, без да си даваме сметка колко пагубно може да бъде това в по-късен етап. И се оказа, че съм си била на мястото. Че не е трябвало да се търся, а да се вгледам. И се сетих: " Винаги помни - Илюзията не е нещо, което изтърпяваш, а нещо, което избираш. Не е необходимо да преживееш Илюзията, ако не избереш да го сториш.Тук си, защото искаш да бъдеш. Ако не беше поискал, нямаше да стане тъй. " . През последните 3 години изминах дълъг път към себе си, промених се много и много мислих. Хората сме странни същества - когато, нещо не ни харесва, обвиняваме Господ и Съдбата, а иначе ги отричаме. Аз вярвам, че човек трябва да поема отговорност за всеки избор , който прави. Страхът от несбъднатите мечти - да знаеш всичко, да го контролираш и да го оставиш в миналото, е просто въпрос на избор. До скоро мислех, че нямам мечти, а преди това имах една, но тя си отиде също толкова бързо и изненадващо, колкото и човекът, с когото беше свързана. Тогава пак се появи листчето. И ако преди години направих избор да го оставя в шкафа да събира прах, то този път отново имах избор и решението ми бе да не го оставям повече. Поне засега. Поемам отговорността за своя избор. Последствията от него са тежки, но удовлетворението, смесицата от еуфория, страх, любопитство и щастие ми помага да сложа розовите очила и нищо друго няма значение. И знам, че ще успея. Вярвам. Защото знам, че мога. И малко по малко ще оправя всичко, което с лека ръка съборих. И ако хората, които нараних ме обичат ще намерят сили и да ми простят. Така както аз им простих. Бях се изморила - да бъда тъжна, да мисля първо за останалите и никога за мен, да давам всичко, да се боря вместо другите, да страдам за тях, да се радвам с тях. Но ще продължавам да го правя, защото това е моя избор. Писна ми , но няма да се променя. Не и в това отношение. И пак се сещам за Дамян Дамянов...
" Не съжалявам, че е пуст олтара
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз.

Душата ми, обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар! "

Животът всъщност е прекрасен. Ако забравим гордостта, предрасъдаците, егоизмът, алчността... Не ме е страх да бъда наранена. Знам, че мога да го понеса... Отново. Страх ме е цял живот да се питам : " Ами ако " ... Да, истината боли, но времето лекува. Неизвестността погубва. И макар по пътя към истината отново да съм се отбила в неизвестността, знам че поне опитах. И не съжалявам. :)